Гордост и предразсъдъци: Сара ДиМаньо в TEDxYouth@Lincoln

Сара ДиМаньо е последна година в гимназията Линкълн и е член на Международната бакалауреатска програма. Като участник в дебата Линкълн - Дъглас, виолончелист и активен участник в политиката на Небраска, тя ни говори за ефектите, които трагичните събития оказват върху децата. Тя обяснява защо те могат да бъдат вредни и как тези ефекти могат да бъдат намалени, използвайки собствения си опит като петгодишна по време на 11-ти септември, 2001. Сара счита, че темата е особено важна на фона на скорошни трагедии и при положение, че медиите стават все по-достъпни за малките деца.

Тръгнах на детска градина
в края на август, 2001.

(Смях)

Бях на пет,
любимият ми цвят беше червено,

а моята учителка беше
г-жа Дотър.

И така, с изключение на
много лошата прическа,

може да се каже, че
бях съвсем нормално малко дете.

Но на 11-ти септември, 2001,

два самолета бяха отвлечени

и се блъснаха в Световния търговски
център в Ню Йорк.

Днес, всички познаваме това
събитие като 9/11,

но за мен, това беше ужасяващо
и ранно разочарование.

Гледайки как кулите падат
е плашещо за едно петгодишно дете,

дори и да не разбирах
напълно какво означава

или какви биха били
последствията за моята държава.

Докато растях, никой не ми
обясняваше какво САЩ

може да са направили,
за да ядосат хората толкова,

че да са готови да умрат,
за да получат отмъщение.

Търсенето на мотивите
на нападателите

се приемаше като оправдание
на действията им.

И като много на моята възраст,

вярвах, че 9/11 е
извършен от лоши хора,

чиято религия и култура просто
са лоши по своята същност.

И тази гледна точка оформи
виждането ми за света

до след около десет години.

Знаем, че страхът е
много силен мотиватор

за хората

и ранните преживявания на
малките деца

често имат голям ефект върху
вижданията им като възрастни,

дори и те да не
осъзнават.

Тези два фактора се събират
и формират опасна комбинация,

когато говорим за
трагични събития като това.

Страхът може да създаде
предубеждения и неразбирателства

и тъй като те са придобити толкова
рано, е трудно да бъдат променени

или дори да осъзнаем, че
те съществуват.

Те изглеждат интуитивни.

Но тези предразсъдъци
са изключително вредни.

Липсата на разбиране
на 9/11, например,

е довела до широкоразпространен
страх от исляма в САЩ.

Това отчасти се дължи на факта,

че тези, които не са могли да разберат
атаките, когато са се случили,

като децата, остават с
изкривени разбирания,

тъй като не им е било
обяснено добре.

Тези деца сега са на седемнадесет,
осемнадесет, деветнадесет години

и тяхното отношение може да не
изглежда важно от глобална гледна точка.

Но децата порастват. Аз ще порастна.

И, в крайна сметка, ще заемем
важни постове

в обществото и правителството.

И така, не изглежда важно,
когато при студентите

има неразбирателства и
предубеждения,

но ако те съществуват при сенаторите?

И ако го разберем чак тогава,

ще бъде ли прекалено късно
за промяна?

Тези реакции спрямо трагедии,
трябва да започнат незабавно.

Децата трябва да знаят
какво се е случило и защо,

дори да е разочароващо.

В противен случай, може да
станат жертва на фалшиви страхове

от медията и политическия свят.

За разлика от повечето възрастни,

децата нямат филтри,
с които да разберат

защо тези отношения са пристрастни.

И отношения като това
се показват публично в медиите,

при почти всяка скорошна трагедия,

включителко взривовете от Бостънския
маратон този април.

Няколко медии
информираха в началото,

че саудитец е задържан

и разпитван.

Това никога не е било вярно,

но какво послание
дава това на някой,

който не разбира
сензационализма на медиите,

като малко дете?

Казва им, че някой,
който изглежда различно

или е от друга държава

незабавно става подозрителен,

а това е грешно.

Но, за съжаление, в САЩ
в наши дни,

много са станали жертва на
тези предубеждения.

Исламофобията е причина
за много нападения

над мюсюлмани и други
от Средния изток,

в последните дванадесет години.

Вандализмът в джамиите и
тормозът над мюсюлмански деца

е почти повсеместно явление.

Нормализирането на
този вид тормоз

е един от най-шокиращите
резултати от страха.

Но ще бъде глупаво да
си помислим,

че предубежденията вредят само
на тези, към които са насочени.

Всеки ден унищожаваме потенциала
на деца и младежи,

когато не ги въоръжаваме
с информацията, от която имат нужда,

за да вземат решения, лишени
от предубеждения.

Проваляме се, когато те не
разбират правилно други култури,

защото не са информирани за тях.

Защото всяко дете и младеж

има потенциал да бъде блестящ
и да промени света.

Но трябва да са замислим върху
начина, по който гледаме на света,

защото това влияе върху това
как ще го променим.

Ако нашите гледни точки са
предубедени или вредят на другите,

трябва да се замислим върху тях
и да ги променим,

за да може наистина да освободим
потенциала си.

На 1-ви май, 2011,

сестра ми нахлу в стаята ми,
в около 11 вечерта,

погледна ме в очите и
просто каза, "Хванали са го."

Чувайки за похищението
на Осама бин Ладен,

върна спомени,
за които не се бях сещала от години.

Помня какво бях почувствала

и какво бях помислила
за атаките.

Връщането на тези спомени
ме накара да преосмисля

какво съм си мислела и
нещата, които съм правила

и след като осъзнах, че
виждането ми

е основано повече на страхове,
отколкото на факти,

почувствах се длъжна да се образовам

и да променя перспективата си
относно 9/11 и след това относно света.

Но не трябваше това да ми отнема
десет години!

Има много неща, които ми се иска да
съм знаела по-добре,

когато съм била на пет.

И ако можех да изпратя два съвета

на петгодишната аз,
през септември, 2001,

първият ще бъде следния,

"Трябва наистина да си пуснеш косата...,

(Смях)

защото тази къса коса
не ти отива."

Но вторият,
и не толкова банален съвет,

ще бъде следният,

"Търси причините,
не просто реакциите, за конфликти,

защото винаги ще получаваш
по-пълна картина,

отколкото, ако само приемеш
нещата, както изглеждат.

Ще можеш да стигаш до заключения,

които по-точно отразяват реалността

и да действаш
според тези заключения."

Ако децата приемат това

и ако всички ние приемем това,

ще можем да понесем
всяка трагедия

без да забравяме,
еднаквата цена на човешкия живот,

без значение от религия, раса
или култура.

И надявам се,

или като моето идеалистично петгодишно
аз би искало да мисли,

че този вид уважение един към друг

ще доведе до свят,
където не трябва да говорим за

това как да помогнем на децата
да се справят с трагедии от този мащаб.

(Аплодисменти) (Викове)