Какво всъщност казва моята религия за жените

Семейството на Алаа Мурабит се премества от Канада в Либия, когато тя е на 15 години. Преди това, тя се чувствала равна на братята си, но в тази нова среда почувствала големи възбрани върху това, което можела да постигне. Като горда мюсюлманка, се питала: религиозна доктрина ли е това наистина? С хумор, страст и освежаващо бунтарски дух, тя споделя как е открила примери за жени лидери в историята на своята вяра - и как е подела кампания в борба за женските права като използвала стихове директно от Корана.

Докато пътувах насам,

с пътника до мен имахме
много интересен разговор

по време на полета.

Той ми каза: "Изглежда в САЩ
са свършили работните места,

защото просто измислят нови:

психолог на котки, шепотник на кучета,
преследвач на торнадо."

Секунди след това ме попита:

"А вие с какво се занимавате?"

Казах: "Миротворец?"

(Смях)

Всеки ден работя за това
да се чуват гласовете на жените по-силно

и да осветля
техните преживявания

и участие в мирните процеси
и решаването на конфликти,

и поради моята работа, мога да видя,

че единственият начин да осигурим
пълното участие на жените глобално

е като възвърнем религията.

За мен този въпрос е
жизнено важен.

Като млада мюсюлманка,
аз съм много горда със своята вяра.

Тя ми дава силата и увереността
да върша работата си всеки ден.

Тя е причината, поради която
мога да съм тук, пред вас.

Но не мога да пренебрегна вредата,
нанесена в името на религията,

не просто моята, а всички
по-важни религии в света.

Изкривяването, злоупотребата и
манипулирането на религиозните писания

е повлияло на нашите социални
и културни норми,

законите, ежедневието ни,

до степен, в която понякога
не го разпознаваме.

Моите родители се преместиха
от Либия, Северна Африка, в Канада

в началото на 80-те,

а аз съм средното дете от 11 деца.

Да, 11.

Но докато растях, виждах родителите ми,

и двамата искрено набожни
и духовни хора,

да се молят и хвалят Бога за
благословенията си,

аз именно, разбира се,
но измежду другите. (Смях)

Те бяха мили и забавни и търпеливи,

безкрайно търпеливи, с търпението,
което е задължително, когато имаш 11 деца.

И бяха справедливи.

Никога не са ме подлагали на религия
през културни лещи.

Отнасяха се с мен по същия начин,

от мен се очакваше същото.

Никога не са ме учили, че Бог
съди различно въз основа на пола.

И разбирането на родителите ми за Бог
като милостив и благодатен приятел,

снабдяващ нуждите ни, формира
моя мироглед.

Разбира се, възпитанието ми
имаше допълнителни предимства.

Да си едно от 11 деца е
"Начален курс по дипломация". (Смях)

И до днес ме питат къде
съм ходила на училище, напр.:

"Школа по държавно управление
'Кенеди' ли посещаваше?"

а аз ги поглеждам и казвам: "Не,

учих в Школата за международни
отношения 'Мурабит'."

Тя е силно ексклузивна. За да влезете там,
трябва да говорите с майка ми.

За ваш късмет, тя е тук.

Но когато си едно от 11 деца и
имаш 10 братя и сестри

научаваш много за
властовите структури и алианси.

Учи те на фокус; да говориш
по-бързо или да кажеш по-малко,

защото винаги ще те отрежат.

Учи те колко е важно да комуникираш.

Да задаваш въпросите правилно, за да
получиш отговорите, които знаеш, че искаш,

и да казваш "не" по правилния
начин, за да запазиш мира.

Но най-важният урок, който научих
докато растях, беше

колко е важно да си на масата.

Когато любимата лампа на мама се счупи,
трябваше да съм там, когато се опитваше

да разбере как и от кого, защото
трябваше да се защитя,

понеже ако не си, тогава
пръстът сочи теб,

и преди да се усетиш,
ще си наказана.

Не говоря от опит, разбира се.

През 2005, когато бях на 15,
завърших гимназия и се преместих

от Канада - Саскатуун -

в Зауия, родният град
на родителите ми в Либия,

много традиционен град.

А преди това бях
ходила в Либия само на ваканция,

и за седемгодишно момиче
това бе магия.

Беше сладолед, разходки до плажа
и истински вълнуващи се роднини.

Оказва се, не е същото
за 15-годишна млада госпожица.

Много бързо се запознах с
културния аспект на религията.

Думите "харам" - означава
забранено от религията -

и "аиб" - означава
културно неуместно -

се разменяха така небрежно,

сякаш означаваха едно и също нещо
и имаха еднакви последици.

Започнах да провеждам разговор след
разговор със съученици и

колеги, професори,
приятели, дори роднини,

като поставях под съмнение
собственото си правило и стремежи.

Дори с основата, която родителите ми
ми бяха осигурили,

установих, че си задавам въпроси за
ролята на жените в моята вяра.

Така, в Школата за международни
отношения "Мурабит",

дебатираме усилено по темата

и правило номер едно е "направи си
проучването", така че аз го направих,

и се изненадах колко лесно бе

да намеря жени от моята религия,
които са лидери,

които са иновативни, които са силни -

политически, икономически,
дори военно.

Хадиджа финансира
ислямското движение

в най-ранния му етап.

Без нея нямаше да сме тук.

Тогава защо не учехме за нея?

Защо не научавахме за тези жени?

Защо жените бяха свеждани до позиции,
несъответстващи на

ученията на религията ни?

И защо, ако сме равни
в очите на Бог,

не сме равни в очите на мъжете?

За мен, всичко се свеждаше до уроците,
които бях научила като дете.

Този, който взема решение, човекът,
в чийто контрол е посланието,

седи на масата,

и за съжаление,
във всяка една религия по света,

те не са жени.

Религиозните институции
се доминират от мъже

и се управляват от мъже,

и те създават политики
по тяхно подобие,

и докато не бъдем в състояние
да променим изцяло системата,

не можем реалистично да очакваме
да имаме пълно икономическо

и политическо участие на жените.

Нашата основа е разпукана.

Всъщност, както казва майка ми: Не можеш
да построиш права къща върху крива основа.

През 2011 г., избухна либийската революция
и семейството ми бе на предните линии.

А във войната се случва
това удивително нещо,

културно изместване почти,
съвсем за кратко.

Тогава за пръв път почувствах,
че бе не само приемливо

да участвам, но то бе и насърчавано.

Изискваха го.

Аз и други жени имахме
място на масата.

Не се държахме за ръцете
или за медиум.

Бяхме част от вземането на решение.

Споделяхме информация.
Имахме решаващо значение.

Исках и се нуждаех
тази промяна да е постоянна.

Оказва се, че не е така лесно.

Само след няколко седмици, жените,
с които бях работила,

се връщаха към предишните си роли,

и повечето бяха подтиквани от
насърчителните думи

на религиозни и политически лидери,

повечето от които цитираха
религиозните писания в своя защита.

По този начин те печелеха
обществена подкрепа за своите мнения.

Така, първоначално аз се съсредоточих
върху икономическото и политическото

овластяване на жените. Мислех, че то ще
доведе до културна и социална промяна.

Оказва се, наистина го прави
в известна степен, но не много.

Реших да използвам тяхната защита
като мое настъпление,

и също започнах да цитирам и
изтъквам ислямското писание.

През 2012 и 2013, моята организация
поведе единствената, най-голяма и

най-разпространена кампания в Либия.

Влизахме в домове и училища,
университети, дори джамии.

Разговаряхме с 50 000 души директно

и още стотици хиляди чрез
билбордове и телевизионни реклами,

радио реклами и плакати.

Навярно се чудите как една
организация за женски права е могла

да направи това в общности,
които преди това се опълчваха

срещу самото ни съществуване.

Използвах Писанието.

Използвах стихове от Корана
и поговорки на Пророка,

Хадиси, неговите поговорки,
които са, например,

"Най-доброто от теб е най-доброто
за тяхното семейство."

"Не позволявай брат ти да потиска друг."

За пръв път, петъчните проповеди
водени от имами в местните общности,

спомагаха правата на жените.

Дискутираха въпроси табу,
като домашното насилие.

Променяха се политиките.

В някои общности, всъщност
трябваше да стигнем дотам

да казваме Международната декларация
за човешките права,

на която сме се противопоставяли, защото
не е написана от религиозни учени,

но ето, същите тези принципи
са в нашата книга.

Така че, всъщност, Обединените нации
просто са ни копирали.

Като сменихме посланието,
можахме да предоставим

алтернативен изказ, който спомага
правата на жените в Либия.

Това е нещо, което сега се имитира
в международен мащаб,

и макар да не казвам, че е лесно -
вярвайте ми, не е.

Либералите ще кажат, че използвате
религията и ще ви нарекат лош консерватор.

Консерваторите ще ви нарекат
множество цветисти неща.

Чувала съм всичко от: "Родителите ти
сигурно много се срамуват от теб" -

грешно; те са най-големите ми
фенове -

до: "Няма да доживееш
следващия си рожден ден" -

отново невярно, защото доживях.

И продължавам силно да вярвам,

че правата на жените и религията
не са взаимоизключващи се.

Но трябва да сме на масата.

Трябва да спрем да се отказваме
от позицията си, защото като мълчим,

отстъпваме пред неспирното преследване
и тормоз на жените по целия свят.

Като казваме, че ще се борим
за правата на жените

и ще се борим срещу екстремизма
с бомби и войни, напълно осакатяваме

местни общества, които трябва
да се заемат с тези въпроси

така че да бъдат устойчиви.

Не е лесно да се противопоставиш
на изопачени религиозни постулати.

Ще имаш справедливия си дял
от обиди и присмех и заплахи.

Но трябва да го направим.

Нямаме друг вариант освен да възвърнем
посланието за човешките права,

принципите на нашата вяра,

не за нас, не за жените в
семействата ви,

не за жените в тази стая,

не дори за жените там някъде,

а за обществата, които биха
се трансформирали

с участието на жените.

А единственият начин да сторим това,

нашият единствен вариант

е да бъдем и да останем на масата.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)