В името на спора

Защо спорим? За да оставим опонентите си без доводи, да докажем, че грешат и преди всичко, за да спечелим!... Нали? Философът Дан Коен показва как най-разпространената форма на спор - война, в която единият трябва да спечели, а другият да загуби - пропуска истинските ползи от участието в активно разногласие. (Заснето на TEDxColbyCollege.)

Казвам се Дан Коен и съм учен, както каза той.

А това означава, че споря.

Това е важна част от живота ми и аз обичам да споря.

Не съм просто учен, аз съм философ,

затова ми харесва да мисля, че всъщност съм доста добър в споренето.

Но също обичам и доста да мисля за споровете.

И мислейки за споровете, се натъкнах на някои загадки,

една от тях е, че

докато мислех за споренето през годините,

а вече минаха десетилетия, станах по-добър,

но колкото повече споря и колкото по-добър ставам,

толкова повече губя. А това е мистерия.

И другата загадка е, че всъщност нямам проблем с това.

Защо нямам против да губя

и защо си мисля, че добрите опоненти

всъщност са по-добри в губенето?

Е, има и някои други загадки.

Например, защо спорим? Кой печели от споровете?

И когато мисля за спорове сега, говоря за

така да се каже, академичните или когнитивните такива,

в които някакво познание е изложено на риск.

Вярно ли е това предположение? Тази теория добра ли е?

Реална ли е тази интерпретация на данните или текста?

И така нататък. Не се интересувам от спорове за това

чий ред е да измие чиниите или кой да изхвърли боклука.

Да, имаме и такива спорове.

Обикновено ги печеля, защото знам трикове.

Но не тези спорове са важните.

Днес ме интересуват академичните дискусии

и ето какво ме озадачава.

Първо, какво печелят изкусните в спора, когато го спечелят?

Какво печеля аз, ако ви убедя, че утилитаризмът

не е подходящата рамка за разглеждане на етични теории?

Какво печелим, когато спечелим един спор?

Даже преди това, какво значение има за мен

дали вие мислите, че теорията на Кант работи

или че етиката на Мил си струва да бъде следвана?

Няма значение за мен дали мислите,

че функционализмът е приложима теория.

Тогава защо въобще се опитваме да спорим?

Защо опитваме да накараме други хора

да повярват в неща, които не искат да вярват?

И това изобщо хубаво ли е? Хубаво ли е да се отнасяме

така с други човешки същества, да ги караме

да мислят нещо, което не искат да мислят?

Е, отговорът ми ще опише

три модела на дискусия.

При първия модел, нека го наречем диалектически,

ние приемаме споровете като война - знаете какво означава това.

Има много писъци и крясъци,

победа и загуба

и това наистина не е много полезен модел,

но e чест и здраво установен модел на спорене.

Но има и втори модел - дискусиите като доказателства.

Представете си едно математическо доказателство.

Ето го доказателството ми. Работи ли? Става ли за нещо?

Всички предварителни допускания основателни ли са? Заключенията обосновани ли са?

Решението следва ли от предварителните допускания?

Няма опозиция, няма противопоставяне,

няма непременно спор в конфликтния смисъл.

А има и трети модел, който да запомним

и който, мисля, ще бъде много полезен

и той е споровете като представления,

споровете като поведение пред публика.

Можем да си представим как един политик се опитва да представи една позиция,

опитва се да убеди публиката в нещо.

Има и другa особеност в този модел, която наистина мисля за важна,

а именно това, че когато спорим пред публика,

понякога публиката има по-активна роля в спора,

т.е. публика може да участва и като жури,

което преценява и решава случая.

Да наречем този модел риторичен -

при него трябва да нагодите вашата дискусия към публиката, която имате.

Разбирате, че представянето на сериозна, добре обоснована,

стегната аргументация на английски пред френско-говоряща публика

просто няма да проработи.

И така, имаме тези модели - спорът като война,

спорът като доказателство и спорът като представление.

От тях трите, спорът като война е доминиращият модел.

Той владее начина, по който говорим за споровете,

преобладава в мислите ни за споровете

и затова, той формира начина ни на спорене,

нашето конкретно поведение, докато спорим.

Сега, когато говорим за спорене,

да, ние говорим с много войнствен език.

Искаме силни аргументи, много ефектни,

аргументи, които удрят право в целта.

Искаме защитата ни да е на ниво и стратегията ни да е подредена.

Искаме убийствени аргументи.

Ето какъв спор искаме.

Този е доминиращият начин на мислене за споровете.

Когато говоря за спор, вероятно става въпрос за

това, което и вие помислихте - конфликтния модел.

Но военната метафора, военната парадигма

или модел на отношение към спора,

има, мисля, изкривяващ ефект върху споренето.

Първо, тя издига тактиката над съдържанието.

Можете да се запишете на курс по логика, аргументация.

Ще научите всичко за хитрините, които хората използват,

за да печелят спорове, нечестните стъпки.

Военният модел набляга на аспекта ние-срещу-тях.

Той прави спора конфликтен. Той поляризира.

И единствените очаквани резултати

са триумф, славен триумф или унизително, срамно поражение.

Мисля, че това са изкривяващи влияния и най-лошото -

той пречи на неща като договарянето

или обсъждането, или споразумяването,

или сътрудничеството.

Помислете за това. Влизали ли сте някога в спор,

мислейки: "Я да видим можем ли да поразсъждаваме заедно

вместо да се борим. Какъв отговор можем да намерим заедно?"

Аз мисля, че метафората спор като война

потиска останалите видове решения в една дискусия.

И накрая, и това наистина е най-лошото,

споровете не ни водят до никъде.

Те са задънени улици. Те са въртележки,

улични задръствания или разговор без изход.

Ние не стигаме до никъде.

О, и още едно нещо, което като преподавател

истински ме тревожи:

Ако спорът е война, то има подразбиращо се изравняване

на научаването с губенето.

Нека да обясня какво имам предвид.

Да предположим, че вие и аз имаме спор.

Вие вярвате в твърдение P, а аз не.

И аз казвам: "Е, защо вярвате в P?"

И вие ми давате вашите доводи.

Аз възразявам и казвам: "Добре, а какво ще кажете за...?"

И вие отговаряте на моите възражения.

Аз имам въпрос: "Какво имате предвид?

Това как се прилага тук?" И вие отговаряте на въпроса ми.

Сега да предположим, че в края на краищата

аз съм възразявал, поставял съм под въпрос,

повдигал съм всякакви контра съображения,

и всеки път вие сте ми отговаряли задоволително.

И така, в края на краищата аз казвам:

"Знаете ли какво? Май сте прави. P."

И ето че имам ново убеждение. И то не е просто някакво си убеждение,

а добре формулирано, изпитано такова,

то е убеждение, проверено в битка.

Голяма познавателна придобивка. Така. Кой спечели този спор?

Военната метафора ни принуждава да кажем,

че вие сте го спечелили, въпреки че аз съм единственият, който е спечелил ново познание.

Какво спечелихте вие като знание от това, че ме убедихте?

Разбира се, извлякохте някакво удоволствие от това, може би егото ви бе погалено,

може би получавате някакъв професионален статус в областта.

Този човек е добър опонент.

Но познавателно, от чисто познавателна гледна точка - кой е победителят?

Военната метафора ни убеждава,

че вие сте победителят, а аз съм загубил,

въпреки че аз спечелих.

Има нещо нередно в тази представа.

И това е представата, която наистина искам да променим, ако можем.

Така че, как да намерим начини споровете

да носят нещо положително?

Това, от което имаме нужда, са нови стратегии за излизане от дискусия.

Но ние няма да имаме нови стратегии за излизане

преди да имаме нови подходи към влизането в спор.

Трябва да измислим нови видове дискусии.

За да направим това...добре де,

аз не знам как да го направим.

Това е лошата новина.

Метафората спор като война е просто чудовищна.

Тя просто се е настанила в съзнанието ни

и няма вълшебен куршум, който да я унищожи.

Няма вълшебна пръчица, която да я накара да изчезне.

Аз нямам отговор.

Но имам някои предложения,

и ето едно от тях.

Ако искаме да измислим нови типове дискусии,

трябва да изнамерим нов тип опоненти.

Затова, опитайте това.

Помислете за всички роли, които хората играят в дискусиите.

Имаме защитник на тезата и опонент

в един конфликтен, диалектически спор.

Имаме публиката в риторичните спорове.

Имаме мислителя в споровете-доказателства.

Всички тези различни роли. Сега, можете ли да си представите една дискусия,

в която вие сте спорещият, но също сте и част от публиката

и наблюдавате себе си, докато спорите?

Можете ли да си представите как наблюдавате себе си, спорейки

и губите спора, но при все това, накрая

казвате: "Ей, това беше един хубав спор".

Можете ли да направите това? Mисля, че можете.

И мисля, че щом можете да си представите спор,

при който изгубилият казва на победителя

и публиката и журито могат да кажат:

"Да, това беше един добър спор",

тогава сте си представили добър спор.

Нещо повече, мисля, че сте си представили

един добър опонент - ценен опонент,

като опонента, който трябва да се опитате да бъдете самите вие.

Сега, губя в много дискусии.

Изисква се опит, за да станеш добър опонент

в смисъл да можеш да се възползваш от загубата,

но за щастие съм имал много, много колеги,

които са имали желание да ми осигурят този опит.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)