Шабана Басидж-Расих: Да се осмелиш да образоваш афганистанските момичета

Представете си една държава, където момичетата трябва скришом да ходят на училище, излагайки се на смъртоносни последици, в случай че ги хванат да учат. Това беше Афганистан под управлението на талибаните, но чувството за опасност още витае във въздуха. 22-годишната Шабана Басидж-Расих ръководи училище за момичета в Афганистан. Тя отдава чест на силата на семейното решение да повярва в дъщерите си и разказва историята на един смел баща, противопоставил се на местните заплахи. (Заснето в TEDxWomen)

Спомням си, че когато бях на 11 години,

се събудих една сутрин от радостен шум в къщата.

Баща ми слушаше новините на BBC

на малкото си сиво радио.

На лицето му грееше голяма усмивка,
нещо необичайно тогава,

защото новините обикновено го депресираха.

„Талибаните си отидоха!“ – извика баща ми.

Не знаех какво означава това,

но виждах, че баща ми е невероятно щастлив.

„Сега вече можеш да ходиш
на истинско училище“ – каза той.

Никога няма да забравя тази сутрин.

Истинско училище.

Знаете ли, бях на 6 години
когато талибаните превзеха Афганистан

и забраниха на момичетата
да ходят на училище.

Така че през следващите 5 години
се преобличах като момче,

за да придружавам по-голямата си сестра,
на която вече ѝ беше забранено

да излиза навън сама,
да ходи скришом на училище.

Само по този начин можехме да се учим.

Всеки ден минавахме по различен път,

за да не заподозре някой къде отиваме.

Скривахме учебниците си в пазарски торби,

все едно сме излезнали само да пазаруваме.

Училището беше в една къща,

повече от 100 човека натъпкани в един малък хол.

Беше уютно през зимата,
но изключително горещо през лятото.

Ние всички знаехме, че рискуваме живота си –

учителката, ученичките и нашите родители.

От време на време затваряха училището за една седмица,

защото талибаните надушваха нещо.

Винаги сме се чудили какво знаят за нас.

Следяха ли ни?

Знаят ли къде живеем?

Бяхме изплашени,

но независимо от това искахме да ходим на училище.

Аз имах късмета да израсна в семейство,

в което образованието беше ценност,
а дъщерите – съкровища.

Дядо ми беше необикновен за времето си човек.

Истински отцепник
от една далечна провинция на Афганистан,

той настоял дъщеря му, моята майка,

да ходи на училище и заради това
баща му се отрекъл от него.

Но образованата ми майка стана учителка.

Ето я.

Пенсионира се преди 2 години и превърна къщата ни

в училище за момичетата и жените от квартала.

А баща ми – ето го –

е бил първият образован човек в семейството си.

Нямаше никакво съмнение, че децата му

ще получат образование,
включително и дъщерите му,

независимо от талибаните,
независимо от рисковете.

За него липсата на образование
би ги изложила на още по-голям риск.

Спомням си, че под управлението на талибаните,

имаше моменти, когато се отчайвах от живота ни,

защото винаги бяхме уплашени
и не виждахме никакво бъдеще.

Исках да се откажа,

но баща ми

винаги казваше:

„Слушай, дъще,

можеш да изгубиш всичко, което притежаваш в живота.

Могат да ти откраднат парите. Можеш да бъдеш принудена да напуснеш дома си заради някоя война.

Но единственото нещо, което ще остане винаги с теб,

е тук,

и ако трябва да продадем кръвта си,
за да платим училищните ти такси,

ще го направим.

Така че, още ли си решена да се откажеш?“

Днес съм на 22 години.

Израснах в държава,

унищожена от десетилетия войни.

По-малко от 6% от жените на моята възраст
са продължили образованието си след гимназията

и ако семейството ми не се беше отнесло
толкова сериозно към моето образование,

и аз щях да съм една от тях.

А вместо това, аз съм тук,
горда възпитаничка на колежа Middlebury.

(Аплодисменти)

Когато се върнах в Афганистан, дядо ми,

изгонен от дома си, заради това че се е осмелил
да образова дъщерите си,

бе сред първите, които ме поздравиха.

Той се хвали не само с дипломата ми,

а също и с факта, че бях първата жена

и че съм първата жена,

която го вози из улиците на Кабул.

(Аплодисменти)

Семейството ми вярва в мен.

Аз имам големи мечти, но мечтите
на семейството ми за мен са още по-големи.

Затова съм международен посланик на 10х10,

световна кампания за образование за жени.

Затова съосновах SOLA,

първото и може би единствено училище-пансион

за момичета в Афганистан,

където за тях все още е рисковано да ходят на училище.

Най-вълнуващото е, че там виждам амбициозни ученички,

които грабват възможността.

И забелязвам, че родителите и бащите им,

ги насърчават,
както моят баща насърчаваше мен

въпреки и дори пред очите на обезкуражаващата опозиция.

Като Ахмед. Това не е истинското му име

и не мога да ви покажа лицето му,

но Ахмед е бащата на една от моите ученички.

Преди по-малко то месец той и дъщеря му

се прибирали от SOLA в селището си,

когато буквално за минути се разминали
да не бъдат убити

от една крайпътна бомба.

Когато се прибрал вкъщи, телефонът звъннал

и един глас го предупредил,

че ако пак заведе дъщеря си на училище,

ще го направят отново.

„Убийте ме сега, ако искате – казал той –

но аз няма да разруша бъдещето на дъщеря си

заради вашите остарели и назадничави идеи.“

Това, което осъзнах за Афганистан –

и на което често Западът не обръща внимание –

е, че зад повечето от нас, успелите,

има един баща, който признава
стойността на дъщеря си,

и който съзнава, че нейният успех е също и негов успех.

И с това не искам да кажа, че майките ни
нямат ключова роля в успеха ни.

Всъщност те са първите и най-убедителни посредници

за светлото бъдеще за дъщерите си,

но в контекста на еднo общество като Афганистан,

се нуждаем от подкрепата на мъжете.

Под управлението на талибаните броят на момичетата,

които ходеха на училище, се изчисляваше в стотици –

помнете, че беше незаконно.

А днес, повече от 3 милиона момичета
ходят на училище в Афганистан.

(Аплодисменти)

Афганистан изглежда толкова различен
погледнат от Америка.

Мисля, че американците виждат
нестабилността на промените.

Страхувам се, че тези промени няма да продължат

много време след изтеглянето на американската войска.

Но когато съм в Афганистан

и виждам ученичките си в училището,

и родителите им, които се застъпват за тях,

които им вдъхват кураж,
виждам едно обещаващо бъдеще

и една трайна промяна.

За мен Афганистан е страна
на надежда и безкрайни възможности,

и всеки изминал ден

момичетата от SOLA ми го напомнят.

Също като мен,
те имат големи мечти.

Благодаря!

(Аплодисменти)