Пътуване от Афганистан: Аббас Назари на TEDxEQChCh

Преди десет години, седемгодишният тогава Аббас Назари и семейството му избягали от Афганистан и талибаните, с надеждата за по-добро бъдеще в Австралия. В своята емоционална лекция, Аббас разказва една невероятна история, изпълнена с много рискове и смелост, която в крайна сметка е отвела него и семейството му в Нова Зеландия.

Здравейте всички. Прекрасно е, че съм тук.

Много е хубаво да съм на сцената на старата си аудитория,

в университета, където съм учил.

За мен е чест да говоря на сцената на TEDx.

Тук съм като всички вас.

Аз съм разказвач на истории, но някои хора ме наричат артист.

Пък аз съм си просто разказвач на истории.

Тук съм, за да ви споделя моята история.

Когато ме поканиха да говоря на TEDx,

се разрових в Гугъл за да видя какво точно представлява това.

Изгледах видео, в което една лекторка каза, че

е била добре до момента, в който се е качила на сцената.

Тогава видяла таймера и

тиктакането му й

напомнило за бомба.

(Смях)

Вижте, аз съм от Афганистан и бомбите

са последното нещо, за което искам да ми се напомня.

Както и да е. По-рано тази година бях с баща ми в Афганистан.

Тази снимка е заснета зад нашата къща,

в малкото селце Джохори.

А отзад се вижда залезът зад черните планини.

Следващата снимка е правена долу в долината пред къщата ми.

Тук сме аз с малкия ми брат.

А на тази снимка се вижда зелената врата

на къщата, в която отраснах.

Както виждате, през 2001г., когато режима на талибаните беше

в разцвета си, всичко се промени.

Какво си представяте, какво си мислите,

когато се сетите за Афганистан?

Кое е първото нещо, което изниква в ума ви?

Войници, бомби, смърт, ръчни бомби,

точно като онези, които убиха петима от

нашите смели войици преди 2 седмици - но това е моят Афганистан.

Това изниква в съзнанието ми всеки път, когато си помисля за дома.

Когато през 2001г. талибаните завзеха властта,

животът беше лош.

Това вече не същестуваше.

Всички доктрини за основните човешки права бяха изхвърлени на боклука.

Жените бяха заставени да си стоят вкъщи,

нямаха достъп до образование.

Мъжете бяха задължени да си пускат бради и просто да приемат

решенията на местния командир.

Каквото и да е.

Животът, такъв, какъвто го познавахме, се промени.

Така през 2001г.

аз и семейството ми като част от етническото хазарско малцинство,

бяхме преследвани и екзекутирани.

Според талибаните

ние бяхме тумор, които трябва да се изреже и изхвърли.

За развлечение на почивката на местни футболни мачове,

моите хора бяха извеждани на игрището

и замеряни с камъни до смърт.

Масовото образование беше цената на неподчинението.

Както можете да си представите, баща ми

взе решението да напуснем.

Търсехме нов старт, ново начало.

И това ново начало беше Австралия.

През пролетта на 2001,

под прикритието на нощта, пристигнахме в Карачи, Пакистан.

Животът вече беше различен, бидейки в друга държава.

Семейството ми беше отседнало в едностаен апартамент,

докато си уреждахме документите за заминаване.

Така отпразнувах седмия си рожден ден в Пакистан.

Следващата спирка беше Индонезия.

Спомням си ясно пътуването,

понеже за първи път се качвах на самолет.

И мога да ви кажа, че не пътувахме с луксозна авиокомпания, членка на Star Alliance.

Не и в Нова Зеландия.

Возихме се в стар, паянтав самолет,

даже не знам как успяхме да пристигнем живи и здрави

в Индонезия.

О, каква разлика само ...

жегата, влажността, бананите, вечно течащата вода.

Къде по дяволите бяхме попаднали?

Както и да е, останахме в Индонезия 2 месеца

докато си оправим документите.

Трябваше да намерим кораб, който

да ни закара до Нова Зеландия.

Очевидно не бях в Нова Зеландия по това време,

дори не знаехме, че тази малка островна държава изобщо съществува.

Тогава, една нощ, след като бяхме прекарали там два месеца,

майка ми ме събуди и каза:

"Заминаваме".

Аз не разбирах, не знаех нищо,

все пак бях само на 7г.

"Добре", казах си, "Да тръгваме".

Заминахме същата вечер.

Набързо събрах колкото дрехи можах,

толкова, че да ми остане място в чантата.

Бързахме да хванем автобуса посред нощ.

Беше тъмно като в рог, нищо не можехме да видим.

Късно през нощта бързахме към

пристанището, пристанище Мерак в Индонезия.

Там се събрахме с още

няколко хазарски семейства, които

също бягаха от зверствата в къщи.

Но не можахме да видим никого,

не можехме да различим нищо, нито номера, нито нищо.

Забързахме се към един непознат

кораб и не можехме да разберем -

знаехме, че се намираме на пристанището, защото

чувахме шума от вълните, но не знаехме

къде сме точно, просто бързахме да се качим на кораба.

Какъв кораб беше това?

Колко беше голям?

На следващият ден имах възможността да го разгледам обстойно.

Беше MV Palapa 2.

Не искам да си мисля какво се беше случило с Palapa 1.

Palapa 2 беше рибарски кораб.

И точно като риби, 438 афганистанци

бяхме сбутани на място, което побираше едва 40 души.

Спомням си как трябваше да отида до тоалетната

и установих, че всъщност там има просто една дупка,

на мостика, която отива право в океана.

Повече не ми се ходеше на тоалетна.

Както и да е, на втория ден двигателят спря да работи;

същата нощ ни връхлетя и буря. Както можете да си представите,

това беше най-опасния момент от цялото пътуване.

Не само за мен, но за всички.

Типично по детски смятах, че това е едно голямо приключение.

Но поставете се на мястото на баща ми,

той смяташе, че ни предоставя шанс,

ново начало за семейството

и сега, в такава ситуация, когато съдбата ни беше

оставена на милостта на морето,

той мислеше, че ни е обрекъл на смърт.

В такъв момент човек достига дъното.

Сега когато мисля отново за това се питам

как изобщо оцеляхме през онази нощ?

Беше истинско чудо.

Хората се молеха на Бог

да ни спаси,

молеха го ако се удавим, да изхвърли телата ни

на сушата, за да бъдем погребани в земята.

На следващия ден един малък самолет

се появи над нас и както си представяте, ни

донесе надежда, че

ще ни види и

ще бъдем спасени, само че това не се случи.

Тогава един човек, който седеше отзад,

помисли, че знаейки английски, може да

напише "SOS", така че

следващият път, когато някой прелети над нас

щеше да ни види.

Отново обаче не се случи нищо.

Утрините се превръщаха във вечери и

бяхме изгубили всякаква надежда.

Една вечер Бог чу молитвите ни

и на хоризонта се появи MV Tampa.

MV Tampa беше норвежки товарен кораб,

който пътуваше от Австралия към Сингапур

и долови сигнала ни за помощ,

който капитанът изпрати.

И ето така нашата малка лодка беше спасена от

MV Tampa.

Когато и последният човек слезе от Palapa,

тя потъна,

поглъщайки всичко, което носехме със себе си

от Афганистан и Пакистан, за да започнем новия си живот някъде другаде.

Потъна и сега е някъде на дъното на Индийския океан.

Толкова много искахме да стигнем до тук,

спяхме в контейнери, в празни контейнери,

молехме се на палубата, искахме да стигнем

до Австралия, до остров Рождество,

защото е австралийска външна територия.

Надявахме се оттам да бъдем изпратени в Австралия.

И ето, това беше, бяхме тук.

Последният препъни камък, който трябваше да преминем.

По това време в Австралия обаче имаше избори

и политиките бяха променени -

Джон Хауърд затвори вратите на страната

с цел да си осигури повече гласове.

Тогава капитан Ринан, един смел мъж, готов да рискува,

ни заведе право към остров Рождество.

Само 10км преди да стигнем до островите, бяхме върнати обратно

от SAS. ( Специалните военно-въздушни части)

Заради натиска на шефовете си,

капитанът не можеше да ни задържи повече,

трябваше да се върне в Сингапур.

Не можеше да останем с него.

Променихме плановете си и се качихме на

HMS Minora, морска фрегата.

Там беше по-добре, имахме легла,

душове, но все още нямахме посока.

Просто чакахме навътре в океана, без да имаме идея накъде ще отидем.

Точно тогава се случи 11.09.2001,

но ние не го знаехме.

Понеже Нова Зеландия опъна палатка.

Кой или какво е Нова Зеландия?

( Смях )

Така си мислехме тогава,

но не ни беше грижа, понеже Нова Зеландия беше края

на 6-месечното ни пътуване, което започна от малкото селце,

което видяхте на първата ми снимка.

Така, на 28.09.2001г. пристигнахме в Нова Зеландия.

На летището в Оукланд се почувствахме у дома.

За пръв път стъпвахме на твърда земя.

Изпратиха ни в центъра за бежанци Мангъри.

Оттам отидохме да живеем в Крайстчърч,

където останахме за последните 11 години.

Това сме аз и баща ми когато се върнахме обратно

в Афганистан тази събота.

Като си помисля откъде идваме и къде съм аз сега,

как стоя на тази сцена, си мисля, че това е една история за надежда.

Исках да ви я разкажа. Това е моето послание към всички вас.

Живеем в трудни времена,

тази страна е последната земна маса, която е била колонизирана.

Всеки в тази зала е или емигрант,

или бежанец или потомък на такъв.

Това завинаги обогатява идентичността му

и го свързва с хора от цял свят.

Накрая, бих искал да ви кажа, че

всички преминаваме през трудни моменти,

но не бива никога да губим надежда,

защото има хора, които са минали и през по-трудни неща.

Ние имаме силата да променим нещата,

като се дипломирам и се насоча от тази сцена към

университета надолу по улицата се чудя:

"Как бих могъл да променя нещата?"

Но всъщност всички ние притежаваме силата да променим нещата.

Можем да го направим много лесно, като изслушаме нечия история например.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)

(Модератор) Не, не си тръгвай, не си тръгвай, остани,

искаме да поговорим малко за семейство ти.

(Аплодисменти)

(Модератор) Думата "Тампа" има много важно значение в историята ви

и сигурно да срещнеш някого, който е дошъл тук от

Тампа е голяма привилегия.

Ти попита: "Кой или какво е Нова Зеландия?"

Простичкият отговор е: "Ти си!".

И ти не си дошъл сам.

И ние бихме искали да приветстваме теб, семейството и приятелите ти в залата.

Бихте ли станали, моля?

Ето ги там. Много ви благодаря, наистина.

(Аплодисменти)